Анотация

В хода на бързото развитие на информационните технологии, размяната на електронни съобщения се превръщат в предпочитан метод на общуване. Електронните подписи вече са станали разпространено средство за удостоверяване на сигурност при комуникацията. Доставчиците на удостоверителни услуги в сферата на електронните подписи играят ключова роля в този процес. Те създават „доверие” чрез издаването на електронни удостоверения, с които сертифицират електронните подписи. Поради този факт Директива 1999/93/ЕС регулира минималните изисквания за отговорност, които следва да се имплементират на национални ниво от всички държави-членки на ЕС. Настоящият труд анализира внимателно правилата, създадени от директивата и критикува необходимостта от такъв подход при един зараждащ се пазар, което довежда до нарастване на пазарните ограничения и усложняване на начина на работа. За привеждане на доказателства в защита на изложената теза, книгата анализира ефектите от транспонирането на директивата за електронните подпис в България като пример за такъв пазар. Изводите от изследването могат да бъдат от полза на всеки практикуващ юрист, които се сблъсква с проблеми, свързани с отговорността на доставчиците на удостоверителни услуги. Книгата дава насоки на националните законодатели как да интерпретират концепцията за отговорността, заложена в директивата, както и препоръки за бъдещо усъвършенстване на националната нормативна рамка.