Мобилните устройства в светлината на наказателния процес и практиката на Европейския съд по правата на човека

Автор: Атанас Киров, правен експерт към Фондация "Право и Интернет"

В рамките на наказателното производство достигането на обективната истина се свързва с преминаването през сложен процес по доказване и изясняване на фактическата обстановка на извършеното деяние. При осъществяване на дейностите по доказване органите на досъдебното производство следва да ги извършатсъобразно правилата на Наказателно-процесуалния кодекс и едновременно да съблюдават процесуалните права на обвиняемите. Настоящата публикация разглежда характера на мобилните устройства в наказателното производство, реда за тяхното изземване, включително отправянето на искането от органите на досъдебното производство за достъп до данните от мобилното устройство и какви могат да бъдат правата на разследващите органи и обвиняемите в тези хипотези.

Наказателно-процесуалния кодекс (НПК) в чл. 104 определя доказателствата като факти на обективната действителност. Във връзка с възприетата легална дефиниция доктрината възприема няколко общи постановки за фактите, които ще послужат като доказателство. Те трябва да бъдат индивидуализирани по време и място, като могат да бъдат предмети, вещи, книжа, документи, действия и бездействия, състояние на човешката психика или вътрешен мир без значение дали са минали, дали са настоящи, постоянни, временни, нововъзникнали или новосъздадени. За да бъдат взети в предвид при разкриването на обективната истина, те следва да бъдат приложени към делото или да са възпроизведени по предвидения в закона начин, ако техният размер и естество не позволява това. Доказателствата следва да се разграничават от доказателствените средства - чл. 105 от НПК предвижда, че доказателствените средства служат за възпроизвеждане в наказателното производство на доказателства или други доказателствени средства. Макар че са предвидени в НПК, заедно с реда за тяхното изготвяне, съществуват доказателствени средства, чийто ред за изготвяне не е предвиден в процесуалния закон.

В светлината на настоящата публикация използването на мобилни устройства може да с разглежда в две насоки. На първо място и с оглед действието на разпоредбата на чл. 109 НПК, мобилните устройства могат да бъдат иззети и възпроизведени в рамките на наказателното производство като веществени доказателства. Става въпрос за хипотезата, в която върху мобилните устройства са открити следи от извършеното престъпление. Редът за тяхното изземване и включване в доказателствения материал по делото е изрично уреден в НПК. Всяко нарушение на предвидения процесуален ред съставлява съществено процесуално нарушение в хипотезата на чл. 348, ал. 3, т. 1 НПК (ограничение на процесуалните права на страните) и иззетото мобилно устройство следва да бъде изключено от доказателствения материал.

В тази връзка, практиката наЕвропейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) (вж. Gäfgen v. Germany от практиката на ЕСПЧ) по чл. 3от Европейската конвенция за защита правата на човека (забрана за изтезанията) постановява, че веществени доказателства получени в следствие на нечовешко или унизително отношение къмобвиняемия могат да бъдат приложени към доказателствения материал по делото и да се използват при постановяване на присъдата. ЕСПЧ постановява, че въпреки нарушението на правата на задържаното лице и следва да му бъде изплатено обезщетение, правото на справедлив съдебен процес по чл. 6 от Конвенцията не е нарушено,като за основен аргумент ЕСПЧ използва баланса на интереси. Обикновено в наказателното производство е налице конкуренция между интереси, напримермеждунеобходимостта от опазване на обществения реди правата на обвиняемия/подсъдимия. С оглед преценката, която се извършва от националните съдилища,балансът може да наклони в полза на обществения интерес ако се установи, че следва да бъде взет превес пред правата на обвиняемия/подсъдимия.

На следващо място мобилните устройства следва да се вземат в предвид като доказателствени средства с оглед информацията, която може да се извлече от тях.На първо място от тях може да бъдат извлечени писмени доказателствени средства по смисъла на чл. 127 НПК. Доктрината възприема, че едно доказателствено средство се квалифицира като писмено, когато попада под определението за документ, посочено в Постановление Пленума на Върховния съд (ППВС)3 от 1982 г. Постановлението определя документа като „конкретно писмено изявление, съдържащо факти, обстоятелства или твърдения за съществуването на факти и обстоятелства имащи правно значение“. Важно е да се посочи, че чл. 127, ал. 1 НПК съдържа неизчерпателен списък на писмени доказателствени средства, като посочва, че това могат да бъдат протоколи на действия по разследване, съдебни следствени и други процесуални средства, протоколи от изготвяне на веществени доказателствени средства и други документи. Въз основа на този факт и широко определената дефиниция за документ в ППВС 3/82, може да приемем, че електронните документи по смисъла на чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕУУ и чл. 3, т. 35 от Регламент (ЕС) № 910/2014, които могат да бъдат извлечени от мобилни устройства също попадат в категорията на писмени доказателствени средства.Следва да посочим, че определението посочено в регламента обхваща не само стандартното разбиране за електронен документ, според което на магнитен или другносител е нанесена информация с писмени знаци, която може да бъде възпроизведена, но и също така обхваща снимки ивидео/звукозаписи.Такава информация не следва да се разглежда като писмено доказателствено средство, тъй като според НПК всякакъв снимков материал, както и изготвените в хода на наказателното производство видео/звукозаписи са веществени доказателствени средства.

Ако в мобилното устройство бъде открит видео-/звукозапис на лице, което има дадено качество в рамките на наказателния процес, възпроизвеждащ факти и сведения от значения за разкриване на обективната истина,въпроснатаинформациятане би могла да се разглежда като гласно доказателствено средство. Първо, тя не може да се квалифицира като обяснения на обвиняем, тъй като не отговаря на изисквания, предвидени в чл. 115, ал. 1 НПК – а именно, обясненията да са дадени устно и непосредствено пред съответния орган. На следващо място тази информация не може да бъде квалифицирана и като свидетелски показания по смисъла на чл. 117 НПК поради факта, че е нарушена разпоредбата на чл. 105, ал. 2 НПКiiи свидетелските показания не са събрани по реда на чл. 139 НПК с помощта на предвидения за това способ -разпит на свидетел.

Практиката на българския съд по наказателни дела е възприела, че всякакви частни видео-/звукозаписи, изготвени в нарушение на НПК и Закона за специалните разузнавателни средства (ЗСРС) представлява негодно доказателствено средство и следва да бъде изключено от доказателствения материал по делото при постановяване на присъдата. Нещо повече, тези видео-/звукозаписи представляват нарушение на предвидената в чл. 32, ал. 2 от Конституцията на Република България (КРБ) норма, забраняваща едно лице да бъде следено, фотографирано или записвано по какъвто и да е начин без негово знание. Съществува съдебна практика на Върховния касационен съд (ВКС), според която частният видео-/звукозапис може да бъде използван като доказателствено средство, като се направи преценка за това до каква степен е нарушена чуждата лична сфера, от кого е извършено нарушението - държавен орган или частно лице, дали нарушението се е отразило върху достоверността на доказателството и т.н.iiiТова е решение в правилната посока и е в съответствие с практиката на ЕСПЧ по чл. 8 от Европейската конвенция за защита правата на човека (вж. Schenk v. Switzerland от практиката на ЕСПЧ). Винаги съдът следва да прави преценка до каква степен неприкосновеността на личния и семейния живот на лицето, което е обект на видео/звукозаписа, е засегната преди да отхвърли доказателственото средство. Особено когато става въпрос за тежки престъпления, балансът на интереси следва да накланя към разкриването на престъплението, а не към опазването на неприкосновеността на личния живот. Правото по чл. 8 от ЕКПЧе защитено от разпоредбите на НПК (чл. 263 и сл.), уреждащи разглеждането на дела пред закрити врати с цел опазване на неприкосновеността и интимния живот на страните. В тази насока, ако трябва да квалифицираме частните видео-/звукозаписи, извлечени от мобилни устройства, следва да ги определим като извънпроцесуални изявления. Като се вземе предвид процесуалното качество на лицето, направилотези изявления, частните видео-/звукозаписи могат да се квалифицират като признание. То обаче не може да послужи като основание за започване на досъдебно производство по смисъла на чл. 208, ал. 1, т. 3 НПК. Разпоредбатаизисква лично явяване на дееца пред органите на досъдебното производство.Това задължително изискване е свързано с нуждата от документиране на извършеното признание пред органа на досъдебното производство в на протокол, който се подписва и от явилия се, и от органа. По отношение навъпросното извънпроцесуално изявление следва да бъде назначена проверка по реда на Закона за съдебната власт и ако бъдат установени достатъчно данни за извършеното престъпление, да бъде образувано досъдебно производство.

Следва да обърнем внимание на реда за изземване на самите мобилни устройства и извличането на съдържащата се в тях информация с цел използването ѝ като доказателствено средство в рамките на наказателния процес. Българското законодателство урежда в чл. 163отНПК реда, по който се извършва претърсване и изземване. Разпоредбата предвижда органът, извършващ претърсването и изземването, да предостави разрешение за самите процесуални действия преди тяхното осъществяване. Алинея 2 от разпоредбата предвижда още преди да престъпи към самото претърсване и изземване, съответният орган да поиска от собственика/владелеца да му бъдат посочени къде се намират или направо да му се предоставят мобилните устройства, обект на процесуалните действия. Важно е да се посочи, че лицето, спрямо което се извършват процесуалнитедействия, не е длъжно да окаже съдействиена разследващите органи, без да настъпят негативни правни последици за него. Тази привилегия е аналогична на привилегията на обвиняемия/подсъдимия да не свидетелства срещу себе си, от която също не възникват негативни последствия за него. Двете привилегии не следва да се разпростират върху използването в наказателното производство на материали, получени от обвиняемия чрез процесуално-следствени действия на принуда, които съществуват независимо от волята на обвиняемияiv (вж. Saunders v. the United Kingdom и O'Halloran and Francis v. the United Kingdom от практиката на ЕСПЧ).

В заключение следва да посочим, че нормативната уредба, уреждаща статута на мобилни или каквито и да е било други електронни устройства, имащи качество като доказателствен материал в наказателния процес, е слабо уредена у нас. Необходимо е да се вземе предвид практиката на органите на досъдебното производство и тази на съда, за да се уеднакви разбирането какъв е характерът на мобилните устройства в българското доказателствено право. Също, следва да бъдат въведени законодателни промени в НПК, които уреждат специално изземването на мобилни устройства и извличането на информация от тях, както и какви са правата на лицата,собственици на устройствата и обвиняемите, за да е налице пълно съответствие с европейското законодателство за правата на човека.

• Чинова, М. Досъдебното производство по НПК теория и практика, Издателство Сиела, 2013.
• Не се допускат доказателствени средства, които не са събрани или изготвени при условията и по реда, предвидени в този кодекс.
• Р. № 224 от 14.03.2019 г. на ВКС по н. д. № 1033/2018 г., III н. о., НК
• Ръководство по чл. 6 на Конвенцията, Право на справедлив съдебен процес (Наказателноправни аспекти) Достъпно на:https://www.echr.coe.int/Documents/Guide_Art_6_criminal_BUL.pdf