Поглед върху предложените със Закон за изменение и допълнение №054-01-111/04.12.2020 г. промени в Закона за закрила на детето в светлината на европейс...

Автор: Живко Желязков, правен експерт към Фондация "Право и Интернет"

В настоящата статия ще бъде направен опит да бъдат разгледани някои от по-важните законодателни промени, които са предложени със ЗИД №054-01-111/04.12.2020 г. на Закона за закрила на детето. Авторът не претендира за изчерпателност на разглежданите въпроси, като си оставя правото за допълнително разглеждане на въпросите в рамките на други материали.

На първо място следва да се посочи, че предложените изменения са направени без предварително обществено обсъждане и консултиране със заинтересованите страни (в това число Държавна агенция закрила на детето, Министерство на правосъдието, както и редица граждани и неправителствени организации, чиято работа е пряко свързана със закрила на децата и отстояване на техните права и интереси). Нещо повече, в рамките на предложените законодателни промени не е изготвена цялостна предварителна оценка на въздействието, като предложената като такава в законопроекта е кратка, формалистична и не анализира възможните последици, до които може да доведе приемането на законопроекта. Необходимо е да се отбележи, че подобен подход е не просто в противоречие с разпоредбите на Закона за нормативните актове, но и не отговоря на добрата законодателна техника, особено предвид сериозността на предложените изменения и допълнения. В следващото изложение ще бъдат засегнати въпроси относно отделните предложения, като няма да бъдат обсъждани всички направени предложения.

1. Най-голямо впечатление прави предложението за промяна на два основни юридически термина, с които борави както Закона за закрила на детето (ЗЗДет.), така и на действащите международни актове в областта – термините „най-добър интерес на детето“ и „дете в риск“. Макар Конвенцията за правата на детето (Конвенцията) да не посочва конкретна дефиниция на термина „най-добър интерес на детето“, в българското законодателство такава е закрепена в § 1, т. 5 от Допълнителните разпоредби на ЗЗДет., като последната може да се определи като сполучлива и съответстваща на духа на Конвенцията. От друга страна, предложената цялостна подмяна на принципа за „осигуряване на най-добрия интерес на детето“, регламентиран чл. 3, т. 3 ЗЗДет., с „осигуряване на правата и законните интереси на детето, неговите биологични родители, настойници, попечители, законни представители, при спазване на морала, традициите и добрите нрави в държаватакатегорично противоречи на законодателството и юридическата логика. Въвеждането на неясни категории като „морала, традициите и добрите нрави в държавата“ в законодателството, което цели да предпази правата и интересите на децата по най-добрия възможен начин, се явява несъвместимо с високите национални и европейски достижения в областта на закрила на децата. Нещо повече, въвеждането на подобни субективни категории е в състояние да накърни правната сигурност и да породи противоречия в юриспруденцията. Не на последно място, сериозни опасности крие съдържателната промяна на термина „дете в риск“ и предложеното с параграф 4 премахване на специалната закрила на дете в риск. Предложението за премахване на тази закрила е не просто необосновано от юридическа гледна точка, но се явява в пряко противоречие с чл. 20 от Конвенцията, който изрично предвижда правото на дете, което е поставено в риск, на „специална закрила и помощ, оказвана от държавата“. Освен това, предложената съдържателна промяна на термина „дете в риск“ не отговаря на международните в областта на закрила на детето – не може да се приеме конструкция, която повелява, че дете в риск е това дете, „което е жертва на… , нехуманно и нечовешко отношение, свързани с проява на физическа агресия, при вземане предвид на нуждите за възрастта му“. Приемането на подобна конструкция би представлявало насърчаване на физическа агресия към деца от определена възрастова група в случай, че последните „имат нужда от това“ според техните законни представители. Това разбиране очевидно не може да бъде възприето, поради което предложената промяна следва да бъде преосмислена и отхвърлена.

2. На следващо място, в разглеждания законопроект се прави опит за изкуствено привнасяне на понятия, които са непознати на действащото българско законодателство, като например „биологични родители“ и „биологично семейство“. Предложените промени не държат сметка за терминологията, с която борави националното законодателство, като се явява в пряко противоречие с разпоредбите на Конституцията на Република България (КРБ) и Семейния кодекс. Така в чл. 47, ал. 1 КРБ се говори единствено за „родители“, като на последните е вменено задължението да отглеждат и възпитават децата си до навършване на тяхното пълнолетие, при съответно подпомагане от държавата. Семейният кодекс дава примат на правната връзка между родител и дете, а не на биологичната такава, като възприемането на такъв подход би накърнил правата на осиновителите. Същевременно § 1, т. 7 от ЗЗДет. дава легална дефиниция на понятието „семейна среда“, в която дефиниция са включени и семейството на осиновителите като субекти, които имат задължение да възпитават децата си. Поради гореизложеното, въвеждането на посочените термини в действащото законодателство се явява не само безсмислено, но и дискриминационно по отношение на осиновителите и лицата, които имат правно установена връзка с детето, макар и да липсва биологична такава (например при родител, който и припознал като свое дете, с което няма биологична връзка). Освен чрез посочените промени, правата на осиновителите биха били накърнени в голяма степен при евентуално приемане на една от предложените промени, а именно – към осиновяване да се пристъпва единствено след изчерпване на всички останали мерки за закрила по Закона за закрила на детето. Следва да се посочи, че институтът на осиновяването е регламентиран в Семейния кодекс, където са предвидени значителни гаранции за неговата законосъобразност, включително предварителна санкция на компетентен съд. В този смисъл подобно ограничаване на осиновяването като мярка за закрила не може да бъде споделено, тъй като това би означавало едно дете да не може да бъде осиновено, макар да е безспорно установено, че осиновяването съответства на неговия най-добър интерес, единствено поради факта, че по една или друга причина не са били изчерпани всички мерки за закрила. Това е в противоречие с принципа за „най-добрия интерес на детето“ и с реципрочното задължение на държавата да осигури специална закрила на деца, които са поставени в риск, поради което предложената промяна не следва да бъде приета.

3. На последно място, необходимо е да бъде отделено внимание на едно от предложенията, чрез които се прави опит за промяна на реда за сигнализиране в случаите на дете, което се нуждае от закрила. Поначало чл. 7, ал. 1 ЗЗДет. предвижда задължение за лицата, на които стане известно, че дете се нуждае от закрила, незабавно да уведомят Дирекция „Социално подпомагане“, Държавната агенция за закрила на детето или Министерството на вътрешните работи. С предложената с § 5 промяна в чл. 7 ЗЗДет. се регламентира задължение сигналът да бъде „придружен с писмена декларация, подписана от лицето за истинността на посочените от него факти и обстоятелства и във връзка с отговорността по чл. 313 Наказателния Кодекс“. За съжаление трябва да се отбележи непропорционалността на предложената промяна, чието евентуално приемане би имало отрицателен ефект в областта на закрила на детето, тъй като потенциално би довело до намаляване на сигналите поради утежнената форма на сигнализиране. Остава открит въпроса как ще се изпълнява това изискване при подаването на устен сигнал, която законова възможност формално не е премахната с разглежданото изменение. Следва да се има предвид, че голяма част от сигналите се подават устно чрез Националната телефонна линия за деца 116 111 или на телефон 112, поради което въвеждането на задължение за предоставяне на писмена декларация е неизпълнимо и лишено от смисъл. Нещо повече, въвеждането на това задължение е в противоречие с действащите високи стандарти за закрила на детето в националното законодателство, като чл. 7, ал. 2 ЗЗДет. предвижда, че дори лицата, които са обвързани с професионална тайна във връзка с упражняваната от тях професия или дейност, са длъжни да уведомят компетентните органи. Поради гореизложеното, предложената промяна не следва да бъде приета, тъй като последната е нецелесъобразна и доведе до прекомерно затрудняване на сигнализирането в случаи на дете в риск.

В заключение, предложените със ЗИД №054-01-111/04.12.2020 г. на Закона за закрила на дететопромени следва да бъдат преосмислени и отхвърлени, включително и една голяма част от промените, които не са разгледани в настоящото изложение. Пример за някои от другите предложения, които не следва да бъдат приети са например: отмяна на доброволчеството и възможността за временно спиране или отнемане на лиценза на НПО – доставчици на социални услуги, промяна на процесуалните правила във връзка с производството по връщане на дете и други. Неслучайно срещу разглеждания законопроект са входирани множество отрицателни становища, включително на Държавна агенция „Закрила на детето“, Министерство на правосъдието, Национална мрежа за децата, УНИЦЕФ, Омбудсмана на Република България, както и значителен брой други организации, чиято работа е свързана е пряко свързана със защитата на правата и интересите на децата. За съжаление е необходимо да се подчертае, че предложените промени не съответстват както на действащото национално законодателство, така и на европейската и международната правни рамки в областта на закрила на детето, понижавайки достигнатите стандарти и отслабвайки предвидените мерки за закрила на децата, поради което тези промени следва да бъдат отхвърлени в цялост. Нещо повече, препоръчително е последващи законодателни предложения в областта да се водят от принципа за „най-добрия интерес на детето“ и повишаване на действащите стандарти, а не от популистки схващания, тъй като противното би застрашило не само правата и интересите на децата, но и правната сигурност изобщо.

Статията е разработена във връзка с проекта E-PROTECT II. Този проект е финансиран с подкрепата на програма Правосъдие (2014-2020) на Европейската комисия в рамките на Договор № 878593. Съдържанието на настоящата публикация отразява единствено възгледите на авторите, които носят отговорност за съдържанието. Европейската комисия не поема никаква отговорност за информацията в публикацията.