Взаимодействието между международното частно право относно отвличането на деца от родител и международното бежанско право

Автор: Жанин Ал-Шаргаби, Стажант към Фондация "Право и Интернет"

Взаимодействието между международното частно право относно отвличането на деца от родител и международното бежанско право не е обсъждано задълбочено в съвременните правни изследвания. Двата режима привидно се различават по обхват, но след задълбочен анализ се откриват много случаи на взаимодействие.

Международното отвличане на деца се отнася до неправомерното прехвърляне или задържане на дете извън държавата му на обичайно местопребиваване в нарушение на правата на друг родител, който упражнява родителски права.Някои от основните правни инструменти, които имат за предмет въпросите на международното отвличане на деца, са Хагската конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 г.[1] ("Хагската конвенция от 1980 г.") и съгласно правото на ЕС - Регламент (ЕО) № 2201/2003 относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност[3] ("Брюксел IIa"), както и вътрешното право, създадено в съответствие с международните задължения на държавите.

Международното бежанско право се отнася до защитата на лица, които бягат от преследване в своите страни. Най-значимият правен акт по този въпрос е Конвенцията за статута на бежанците от 1951 г.[4] ("Конвенцията за бежанците"), заедно с протокола към нея от 1967 г. относно статута на бежанците[5]. Актовете от правото на ЕС включват Регламент (ЕС) № 604/2013 за установяване на критерии и механизми за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или от лице без гражданство[6] ("Дъблин III"), Директива 2013/32/ЕС относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила[7], Директива 2011/95/ЕС относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (преработена)[8] и др. Съществуват и множество вътрешни законодателни актове в тази област.

Тези правни механизми, макар и да не са изрично свързани, неизбежно се преплитат на практика. Често това се случва при ситуации като: майка, която е жертва на домашно насилие, бяга от родината си заедно с детето си, установява се в друга държава и подава молба за предоставяне на бежански статут въз основа на Конвенцията за бежанците[9], но докато молбата ѝ е в процес на разглеждане или дори след като ѝ е предоставен бежански статут, бащата иска връщане на детето си съгласно Хагската конвенция от 1980 г. Какво е адекватното правно средство за защита? Трябва ли детето да бъде върнато на бащата, ако той не представлява пряка заплаха за него? Трябва ли да се приеме, че предоставянето на бежански статут доказва наличието на сериозна заплаха, която не позволява такова връщане? Какви действия следва да се предприемат, ако производството за предоставяне на убежище е висящо?

На първо място, възниква интересна дискусия по отношение на евентуални искове, подадени съгласно Хагската конвенция от 1980г. по време на разглеждането на молбата за убежище. В Канада и САЩ има редица случаи, в които бащи успешно убеждават съдилищата да издадат заповед за връщане на децата им, преди да е приключило производството по предоставяне на убежище[10].Това е изключително притеснително, тъй като е в противоречие с принципа на забрана за връщане[11].Принципът на забрана за връщане забранява на държавите да връщат лица в държави, в които те са изправени пред "непоправима вреда при завръщане, включително преследване, изтезания, малтретиране или други сериозни нарушения на правата на човека".[12] Връщането на дете в чужда държава, където то може да бъде изложено на риск или може да попадне обратно в ръцете на насилник, е неприемливо. То би било в противоречие с правата на детето и също така би било в противоречие с Хагската конвенция от 1980 г.[13]

В делото M.A.A v. D.E.M.E (ONCA) на 29 юли 2020 г. Апелативният съд на Онтарио установи, че семейните съдилища не могат да издават заповеди за връщане на деца, ако молбите им за убежище все още са висящи.[14]Това е положително развитие и подобна обосновка следва да се използва от съдилищата при близки казуси. Върховният комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН), Канадската асоциация на адвокатите по въпросите на бежанците (CARL) и Амнести Интернешънъл също са встъпили в делото и са изразили загриженост, че съществува сериозен риск от връщане, ако детето бъде върнато, преди да бъде разгледана молбата му за убежище.[15]

По делото G (A Child: Child Abduction) също е поставен интересен въпрос. В него Апелативният съд на Англия и Уелс признава, че децата, на които е предоставен статут на бежанец или имат висяща молба за убежище, не могат да бъдат върнати.[16] Но съдът е установил, че макар майката да е подала молба за убежище и да е вписала детето си като нейно зависимо лице, това дете не е имало самостоятелна молба за убежище, поради което може да бъде издадена заповед за връщане съгласно Хагската конвенция от 1980 г. Това решение обаче беше отменено от Върховния съд, който установи, че детето все пак трябва да бъде защитено от връщане.[17] Той твърди, че след като е имало достатъчен риск за родителя, за да подаде молба за убежище, вероятно подобно ниво на риск е било налице и за детето. Фактът, че родителят е подал молба за убежище и е посочил детето като зависим член на семейството, вместо да подаде самостоятелна молба за детето, не е от значение.[18]

На второ място, в случаите, когато на децата е признат статут на бежанец, не могат да се изпълняват заповеди за връщане. Твърди се, че подобно действие ще бъде в противоречие с член 13, буква б) от Хагската конвенция от 1980 г.[19]В тази разпоредба се посочва, че заповедите за връщане не могат да обвързват държавата, ако връщането ще изложи детето на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин ще го постави в неблагоприятна ситуация. В случай на домашно насилие връщането на детето при родителя, който упражнява насилие, всъщност би довело до такива вредни резултати. Въпреки че успешната молба за убежище не следва автоматично да води до позоваване на чл. 13, буква б), тъй като тежестта на доказване в производствата за предоставяне на убежище е по-ниска от тази в производствата по Хагската конвенция от 1980 г., нейното наличие следва да бъде надлежно взета предвид от съдилищата.[20]В повечето случаи статутът на бежанец следва да изключва всякакви опити за връщането му в държавата/семейството, които представляват риск за неговото благосъстояние.

Интересно е, че в САЩ някои съдилища са признали значението на имиграционния статут по отношение на член 12 от Хагската конвенция относно отвличането на деца.[21]Ако е изминала една година от неправомерното задържане или извеждане на детето от обичайното му местопребиваване и то е добре установено в новата си държава, това може да възпрепятства издаването на заповед за връщане. Това обаче не би трябвало да е от голямо значение. Липсата или наличието на статут на бежанец не следва да бъде решаващ фактор, който показва дали детето е установено в тази държава. Има множество други социални, културни и икономически фактори, които могат да покажат това.[22]

И накрая, съществува конкретен случай, при който детето може да бъде преместено в друга държава от единия родител. Това може да бъде направено като административна мярка съгласно Дъблин III и не следва да се класифицира като неправомерно извеждане. Дъблин III се отнася до отговорността на държавите от ЕС за търсещите убежище, като най-често държавата, която първа е разгледала молбата за убежище, е тази, която носи отговорност за търсещия убежище. В този смисъл, ако лице, търсещо убежище, подаде молба в България и след това се премести в Италия, италианските власти ще върнат това лице в България, която носи отговорност за молбата му. Това означава, че ако родител бъде върнат заедно с детето си в държава, на основание Дъблин III, това не може да доведе до предявяване на иск по Хагската конвенция от 1980г.

В заключение, има много случаи на взаимодействие между международното право за отвличане на деца и международното бежанско право. Трябва да се направи повече, за да се гарантира, че децата са защитени, когато бягат от опасни ситуации на домашно насилие или други заплахи. В такива случаи би било контрапродуктивно тези деца да бъдат върнати в първоначалната ситуация, която представлява заплаха за тях, дали защото би ги върнало при родител насилник или защото в държавата ги грози опасност от насилие или други вреди. Съдилищата следва да спазват принципа на забрана за връщане и да използват приложимите изключения съгласно Хагската конвенция от 1980 г., конкретно член 13, буква б), за да гарантират, че детето остава в приемащата държава, където неговите нужди могат да бъдат задоволени и то може да пребивава в безопасност. Това следва да се прави както в ситуации, в които на детето е признат статут на бежанец, така и по време на висящ процес. Само тогава съдилищата ще могат да гарантират по подходящ начин, че самите те не застрашават децата, дори ако намерението им е да ги съберат с другия им родител.

[1] Хагска конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца от 1980 година, ратифицирана със закон, приет от Народно събрание на 21 февруари 2003 г. - Държавен вестник брой № 20 от 4 март 2003 г., обнародвана в Държавен вестник брой № 82 от 16 септември 2003 г. В сила за Република България от 1 август 2003 г.

Регламент (ЕО) № 2201/2003 НА СЪВЕТА от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, Официален вестникна Европейския съюз, специално издание 2007 г., 19.Пространство на свобода, сигурност и правосъдие, TOM 06

[3] Този регламент беше преработен в Рвгламент (ЕС) 2019/1111 на съвета от 25 юни 2019 години относно компетентността, признаването и изпълнението на решения по брачни въпроси и въпроси, свързани с родителската отговорност, и относно международното отвличане на деца, който ще влезе в сила на 1 август 2022 г.

[4] Конвенция за статута на бежанците, ратифицирана със закон на Народното събрание от 22 април 1992 г., допълнена със закон на Народното събрание от 1 април 1993 г. В сила за Република България от 10 август 1993 г., обнародвана в Държавен вестник брой № 88 от 15 октомври 1993 г.

[5] Протокол за статута на бежанците, Ратифициран със закон на Народното събрание от 22 април 1992 г. – Държавен вестник, брой № 36 от 1992 г.; допълнен със закон на Народното събрание от 1 април 1993 г. – Държавен вестник, брой № 30 от 1993 г. В сила за България от 12 май 1993 г.

[6] Регламент (ЕС) № 604/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за установяване на критерии и механизми за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или от лице без гражданство, Официален вестник на Европейския съюз, L 180, 29 юни 2013г.

[7] Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила, Официален вестник на Европейския съюз, L 180, 29 юни 2013г.

[8] Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, Официален вестник на Европейския съюз, L 337, 20 декември 2011г.

[9] Лицата, жертви на домашно насилие, са признати за специфична социална група, която е обект на наказателно преследване и може да получи статут на бежанец съгласно Конвенцията за бежанците в случаи като: Канада - Narvaez v Canada (Minister of Citizenship and Immigration), [1995] 2 FCR 55; САЩ - Matter of A-R-C-G et al., ("Matter of A-R-C-G"), 26 I&N DEC. 388 (BIA 2014). Насилието, основано на пола или над деца, също е признато за основание за предоставяне на бежански статут под чл. 9 от Директива 2011/95/ЕС.

[10] Това може да се види например в следните дела: GB v VM, 2012 ONCJ 745 [GB v VM], Gonzalez v. Gutierrez, 311 F.3d 942, 947 (9th Cir. 2002). Тези случаи са разгледани по-подробно в Norris C., "Immigration and Abduction: The Relevance of U.S. Immigration Status to Defenses Under the Hague Convention on International Child Abduction", California Law Review, (2010 г.), достъпно на: http://www.californialawreview.org/wp-content/uploads/2014/10/Norris.pdf, последно посетено: 8 февруари 2022 г. и Hayman, M., "Domestic Violence and International Child Abduction at the Border of Canadian Family and Refugee Law“, Journal of Law and Social Policy 29, (2018г.), 114-132, достъпно на: https://digitalcommons.osgoode.yorku.ca/jlsp/vol29/iss1/, последен достъп: 8 февруари 2022 г.

[11] Hayman, бележка 10

[12] ООН, Служба на Върховния комисар по правата на човека, „The principle of non-refoulement under international human rights law“, достъпно на: https://www.ohchr.org/Documents/Issues/Migration/GlobalCompactMigration/ThePrincipleNonRefoulementUnderInternationalHumanRightsLaw.pdf, последно посетено: 8 февруари 2022

[13] Hayman, бележка 10

[14] Дело M.A.A. v. D.E.M.E., 2020 ONCA 486, Канада: Апелативен съд на Онтарио, 29 юли 2020 г. За по-подробен анализ: Smith B., Migrant Law group, “Can a child seeking refugee protection be forced to return from Canada to their other parent?”, достъпно на: https://www.migrationlawgroup.com/post/can-a-child-seeking-refugee-protection-be-forced-to-return-from-canada-to-their-other-parent, последно посетено на 8 февруари 2022 г.

[15] Пак там

[16] Дело G (A Child: Child Abduction) [2020] EWCA Civ 1185

[17] Дело G v G, [2021] UKSC 9

[18] Пак там

[19] Norris, бележка 10

[20] Пак там

[21] Пак там

[22] Пак там